ЗАЩО НЕ ХАРЕСВАМ НАЦИОНАЛИЗМА,Антонина Желязкова

МЕЖДУНАРОДЕН ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА МАЛЦИНСТВАТА И
КУЛТУРНИТЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ (IMIR)

ЗАЩО НЕ ХАРЕСВАМ НАЦИОНАЛИЗМА

(статия е публикувана в списание Foreign Policy, Брой 18, май 2008 г.

http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=499323)

Антонина Желязкова

Имам една мечта: някой ден всички около мен и по света да разберат, че национализмът е
идеологически артефакт, рожба на болни мозъци, която неизвестно как е обсебила някои
неизвестно защо склонни към него нации. С подобни думи Ърнест Гелнер се опитваше да ни
иронизира. Сетне като използва аргументите от безупречното си изследване "Нации и
национализъм" - да ни приземи, за да разберем, че това за края на национализмите ще си
остане наша лична и наивистична интелектуална приумица.
Гелнер изследва детайлно национализмите, и добродушно се присмя на професор Джон
Пламенац, като нарече изследването му за двата типа национализъм "трогателно", но
отхвърли емоционалния негов опит да раздели национализмите на "сравнително меки –
западни, и източни – откровено противни". С тази критика на професор Гелнер няма как да
не се съглася, защото национализмът, където и да се намира той – на запад или изток, на
север или юг е все еднакво грозен, унищожителен и саморазрушителен, особено когато
отдавна е изпълнил основната си мисия, но инатливо процъфтява, за да прави държавите и
институциите силни и страховити.
Твърдя, че национализмите, ако не са артефакт, то рано или късно трябва да се превърнат в
такъв след изчерпване на мисията си, в противен случай имат свойството да се превръщат в
чудовища.
Вероятно следващата година ще излезе четири тома енциклопедия на нациите и
национализма в света, подготвена от географския департамент на MiddleburyCollege.
Авторският екип наброява над 150 учени и няколкото статии за други нации, които имах
възможност да видя, потвърдиха убеждението ми, че национализмът е градивен и необходим
само в периодите на национално формиране, обединение или оцеляване. Обикновено тази
формираща и обединителна роля оцветява позитивно национализма с либерализъм, със
стремеж към висока култура и модернизиране на икономиката. Тук бих добавила и
изключително важните еманципационни атрибути – освободителни движения, самостоятелна
църква, обща образователна система.
Прочетох някакъв ранен вариант на статията за Полша в предстоящата енциклопедия и
разбрах колко щедър може да бъде един национализъм, когато освобождава и обединява.
Опитах се не като емоционален гражданин, а като историк и антрополог да разбера как
нация, която казва на всички потиснати: ние сме готови да умираме "за нашата и вашата
свобода!", е възможно да преживее толкова потресаващи вълни на антисемитизъм преди, по
време и след Втората световна война, за да се изчисти етнически. В енциклопедията нямаше
и дума за Йедвабне през 1941 г., нито за Келце, Краков или Жешув през 1946 г., вероятно
защото това е драматичен национален дебат, който се води в момента в Полша. Взех поука от
полския колега и в статията за България до спасените 49 000 български евреи изписах и онези
11 343 жертви от Беломорска Тракия и Македония, които бяха предадени за изтребление през
1943 г.и за които избягваме да говорим.
Национализмът е "добър" само за кратко, защото по своята природа той е егоистичен и
етноцентричен, невъзможно е да не накърнява интересите на други нации, малцинства,
чужди територии и перспективи. Той би бил "добър" единствено с характеристиката, че е
ефимерен, че ще свърши конструктивната си задача и ще си отиде по живо, по здраво.
Национализмът би бил "добър", ако не се опитва да се увековечи чрез маниакални водачи,
чрез цялата мощ на държавите и техните институции, и като манипулира психологията на
тълпите.
За нас не е трудно да размишляваме върху всичко това, защото имаме историческата
възможност в лабораторни условия на стотина километра от нас – при разпадането на
Югославия, да видим какво представляват няколко национализми.
Очевидци сме колко саморазрушителен може да бъде един национализъм, който е свършил
своята добра работа през ХІХ век, но упорито не си отива, защото в него са се вкопчили
маниакални лидери, а и "психологията на тълпата" е налице. И това компрометира всичко
придобито и градено през вековете от една европейска нация – сръбската.
Също в чист вид наблюдаваме вариант на нещо вече преживяно от нас, българите - днешният
национално-формационен и обединителен нагон на албанците, който ни плаши със своята
целеустременост. Създаването на албанската нация в Косово, разпукването на предмодерния
патриархален похлупак на клановото общество, за да се роди нещо по-адекватно на времето,
дава възможност като на дисекционна маса да разгледаме грозните вътрешности на
национализма, дори когато той е във фазата на "добрата" необходимост. В момента се дивим
на националното високомерие и самодостатъчност на косоварите, неотстъпчиви по
отношение на другите нации, малцинства, общности и всякакви посредници. Под новите
знамена на албанската независимост от 1999 г. досега съм чувала не едно некоректно, дори
фашизоидно клише за другите: "всички славяни са боклук, те трябва да бъдат газени с
танкове…Французите и поляците са тъпи нации – пазят сръбските анклави…, а
германците…" Думи, които излъчват горделиво самодоволство и обещават рано или късно,
ако не бъдат укротени, да разрушат отвътре новата нация като причинят много страдания и
на други нации.
В България дебатът за национализма се превърна в политико-лингвистична еквилибристика –
добър национализъм, патриотизъм, лош, радикален национализъм. Политиците се опитват да
ни убедят, че българите имаме нужда от умерен национализъм, за да се справим с
предизвикателствата на обединена Европа и собствените си икономически, социални и
морални трудности. Историческото знание ме кара по-скоро да гледам с подозрение на
национализма и неговото реактивиране ме изпълва с лоши предчувствия - това е заблуда за
"тълпите" и подмяна на проблемите. Това е като да захвърлим високите технологии на ХХІ-я
век и да се върнем към огнищата, треновете, ралата и пощенските коли на ХІХ-то столетие,
когато наистина имахме нужда от национализъм. Опасно е.

Особености на българския национализъм

Особености на българския национализъм I

 от Бойко Пенчев, "Литературен вестник"

Само преди три месеца, по време на скандала около мита "Батак", когато настоящият президент Георги Първанов подкрепи административното ограничаване на свободните научни изследвания, демек обяви, че има неща, които не трябва да се обсъждат, защото се "знаят", та в тези горещи, вече забравени прения, анонимен интернетфорумец написа: "KOLEKTIVNATA NARODNA PAMET" MI KAZVA SAMO EDNO : TREPI TURCITE , OBICHAI RUSNACITE !!!!"

Работата с Батак утихна, както ще утихнат и реакциите около официалните разкрития за агентурното досие на същия този президент, който толкова добре знае кога да говорим за миналото и кога да мълчим. Непреходна остава тази странна особеност на медийно култивирания днешен български национализъм - неговото абсолютно необяснимо от националистическа гледна точка русофилство.

Всеки що-годе грамотен националист би трябвало да знае, че през целия XIX в. Руската империя ни крои капата. Че ударите върху новата българска държава са идвали основно от Сърбия, подкрепяна от Русия. Да не говорим за Червената армия, смяната на режима и всичко онова, което Девети септември носи. И въпреки всички уроци на историята - "Трепи турците, обичай руснаците!".

Защо така? Първото обяснение е православието. Едно е да палиш огън с клечки и вестници, друго е, като сложиш и малко кютуци "изконна духовност". Религиозната легитимация придава на национализма внушение за континуитет, ритуалност... Колкото и да дрънчи на кухо православието на "Атака", все ще се намери кой да се излъже.

Втората, по-основателна причина за странното русофилство на "националистите", е антизападничеството. В това отношение Русия и Сърбия са естествено светъл пример. (Как самите сърби се опитват да избягат от тази слава е друг въпрос). Самите геополитически емоции обаче на свой ред изискват анализ. Защо толкова популярен спорт в интернет форумите е плюенето по САЩ и ЕС (освен в случаите, когато дребни различия се раздухват до степен Европа да бъде представяна като алтернатива, спасение от САЩ)? Защото трябва да има виновник за изваждането ни от комуналното блато на социализма. Защото бремето на личната отговорност трябва да бъде разтоварено, а вината за неслучилото се в живота ни - прехвърлена на някой друг. Освен с Русия и Сърбия днешният национализъм се гордее и със социализма. Може би защото е на първо място бягство от моралните въпроси, които живеенето при Тодор Живков остави.

Според официалните идеолози на национализма обаче е точно обратното - той трябва да притъпи срама ни не от социализма, а от демокрацията. И точно тук е голямата манипулация на "епохата "Първанов". Криво да седим, право да съдим, но възходът на днешния национализъм и превръщането му в официална норма, "политическа коректност" подозрително съвпада с престоя на настоящия президент на "Дондуков". (Не че и при Петър Стоянов нямаше народни събори и ръченици).

Далеч съм от мисълта, че мозъчният тръст от президентски съветници е измислил и наложил национализма като мода. И все пак ролята на президентската институция за усилването и легитимирането на днешния проруски и просоцалистически национализъм е очевидна. Манипулацията е в непрекъснатото облъчване на българските граждани с внушението, че всички злополучия на прехода се дължат на това, че не сме били "обединени", че не сме били "истински българи". Не, господа.

Не е липсата на патриотизъм причината за това да имаме най-ниските заплати в Европа, а да нямаме прокуратура, съд, МВР. Причината е в БСП и нейните аристократични помощници. Сега, когато след 17 години преход парите и властта най-сетне са събрани на едно място - при бившите комунисти, национализмът е анестезията, която трябва да притъпява всеки порив за съпротива и несъгласие. Да го отвежда по безопасни за олигархията емоционални канали.


Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор е в "Литературен вестник"

dnevnik.bg,31.07.2007

Особености на българския национализъм II

 

 от Бойко Пенчев, "Литературен вестник"

 

Стана вече дума, че има нещо странно в днешния български национализъм - неговото русофилство. Което се обяснява с общия антизападен комплекс, чиято политическа функция пък е да оправдава някогашния социализъм и днешните социалисти. Друга особеност на национализма, може би не толкова странна, е антииндивидуализмът и антиинтелектуализмът. Или, както го е формулирал невинният кандидат-студент, опитващ се да разсъждава върху Ботев и Далчев едновременно - "Христо Ботев е патриот, а Атанас Далчев е просто един напълно объркан поет".

В това, ако се замислим, също има нещо странно. Национализмът се оказва моден в един подчертано индивидуалистичен свят, където най-често употребяваните думи са аз и мой. Как става така, че днешните млади и не толкова млади хора, които са склонни да оправдаят всяко свое действие с универсалното "така го чувствам аз", в същото време смятат патриотизма и служенето на общността за най-естествената и висша човешка добродетел? Дали пък масовото съзнание не е шизофренично разцепено на прагматично-егоистична долница и възвишенопатриотична долница?

Всъщност противоречие няма. Защото и патриотичният "идеализъм", и егоцентричният "прагматизъм" се поместват безконфликтно във въображаемата потребителска общност, проектирана от рекламите. "Един народ, един отбор" - този на пиещите "Загорка". В момента националната общност е продукт именно на рекламите - и на интимно преплетената с тях продукция (шоу, концерти, политически послания) на Слави Трифонов. В съвременния консумативен свят именно рекламата е наследила функциите на религиите и идеологиите - тя е идеалният модел за свят, с който настоящето се съотнася. Разбира се, никой не вярва на рекламите напълно - както не са вярвали докрай и на шамана, и на попа, и на партийния секретар. Това, че рекламите биват пародирани, не отменя факта, че те са единственият утопичен хоризонт в днешния безутопиен век.

Рекламните агенции просто са приватизирали образния реквизит на националната идеология. Кеф ти образи на заедността и колективния възторг, кеф ти Балкана и хайдушкото, кеф ти патриархално-идиличното. Банално е, но ще повторим - рекламата продава не стоки, не дори образи, а чувство на принадлежност. Например принадлежността към националната потребяваща общност на гордите българи, пиещи "Мастика" и замезващи с "Балканска скара".

Именно в тази въобразена общност на патриотите-потребители щастливо се разтварят противоречията между лично и колективно. Индивидуалистът-потребител се чувства безкрайно уютно в лоното на потребяващата национална общност (въобразена, повтаряме, защото реалните условия в България са такива, че мнозина българи могат да потребяват единствено във въображението си). Поети като Далчев, изобщо разните там "сложни интелектуалци", няма как да не бъдат изключени от това лапащо и замезващо колективно тяло. Всяка форма на по-нюансирано отношение между индивид и общност, недай си боже опълчване срещу общността от страна на индивида, се посреща на нож.

Всичко това можеше да мине за забавна подробност от пейзажа на социалното въображаемо. Ако не беше държавата. Която в лицето на управляващите непрекъснато се представя като угрижен защитник на общността, заета с консумацията на народни салами и национални образи. При което биват жертвани естествено правата на критично мислещия индивид. И ако президентът ходи на патриотични събори по Илинден, а в МВР привикват блогъри - симетрията няма да е случайна.

Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор е в "Литературен вестник"

 

Dnevnik.bg,07 август 2007

Бивш свещеник прие Исляма

 

Бивш свещеник прие Исляма


Сряда, 28 Ноември 2012г. 14:43ч. 


Атанас Михайлов завършва Софийската семинария, след това продължава и учи две години в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (днешният Богословски факултет към Софийския университет „Климент Охридски“), но поради лични проблеми напуска Академията и започва работа като свещеник в София.

Работи няколко години като такъв, после и като църковен настоятел. В последствие оставя духовната работа и започва да работи друго. По време на обучението си един от състудентите му е днешният митрополит на гр. Пловдив дядо Николай. Г-н Михайлов се самоопределя като човек, който търси знанието и истината, и това търсене го довежда до вътрешно убеждение, че трябва да приеме исляма. Така на 27 Ноември 2012 г. след икиндинамаз (следобедната молитва) в Софийската джамия „Баня Башъ“ г-н Михайлов изрече шехадета (свидетелството) и избра за себе си името Абдуллах (раб на Аллах). Това събитие развълнува молещите се хора, като всички го поздравиха и го приеха с отворени сърца.Районният мюфтия на София г-н Мустафа Избищали лично му връчи Свидетелство за встъпване в Исляма.
Молим Всевишния да ни напътва по правия път и да не ни оставя да бъдем от заблудените!

http://grandmufti.bg/ 

История на Османската империя

Автор: Проф. Робер Мантран

ISBN: 978-954-320-369-7
Цена: 42.00 лв.
Категория: История
Корици: Твърди, Страници: 824
 

Най-новата пълна история на османската държава от сумрака на почти митичното ù начало през ХІІІ век до катастрофалното ù срутване в 1922 г., когато се ражда република Турция. Книгата е монография, написана от екип от световно утвърдени специалисти и засега е единствената, в която са отделени специални глави за състоянието и развитието на двата големи географски ареала, чиито народи са покорени от Османската империя - Балканите и арабския свят.

Религиозната толерантност в Османската империя от книгата “Турците в България”

Религиозната толерантност в Османската империя от книгата “Турците в България”

През 1492 г. корабите на Христофор Колумб се готвят да отплават от малкото испанско пристанище Палос-защото големите пристанища на Иберийския полуостров са задръстени от евреи бежанци и прибиращи ги османски кораби.

В продължение на векове преди това евреи.християни и мюсюлмани живеят в мир в управляваната от маврите Испания.През 1492 г. обаче испанската Реконкиста на полуострова приключва и Фернандо Арагонски и Изабела Кастилска поставят мюсюлмани и евреи пред избора да се покръстят или да се изселят.Някои стават християни,но Църквата не им вярва и използва Инквизицията,за да ги шпионира и разследва.Повечето избират да емигрират,изоставяйки имоти и жилища.Султан Баязид II (1481-1521) изпраща кораби да приберат голяма част от испанските евреи и им дава убежище в Империята.Голяма част от българските евреи са потомци на онези бежанци.

…

Разсъждения върху историческия мит „пет века ни клаха“

 Разсъждения върху историческия мит „пет века ни клаха“ 

 04 Декември 2012   Бернар Лори

Една все още напълно актуална дискусия: Бернар Леви и Вера Мутафчиева…

1. Бернар Леви – „Разсъждения върху историческия мит „пет века ни клаха”

2. Вера Мутафчиева – „Някои разсъждения относно разсъжденията на Бернар Лори върху историческия мит „пет века ни клаха“

Болката, с която българите разглеждат миналото си, е факт, който не може да убегне от погледа на страничния, дори повърхностен наблюдател. Те го представят неизбежно в трагичен план, като поставят ударението върху прекъсването на историческия континуитет.

Трагичното в българската история е синтезирано най-вече в идеята за „петте века турско робство“. Веднага премахваме термина „робство“, който принадлежи към романтичната терминология и не може да даде научнообоснована аргументация на действителността (белгийският национален химн също започва с думите: „След векове на робство…“, които не биха могли да се възприемат в буквалния смисъл). Да заместим и думата „турско“, чието семантично значение се е променило коренно през XX век, с по-точната „османски“. Получаваме израза „пет века османски режим“.

Пет века обхващат период от време, който надхвърля възможностите за възприемането му от обикновения човек, които се простират хронологически най-много до спомена за предишните пет-шест поколения, или около сто и петдесет години. Страдание, продължило пет века, е прекалено голямо, за да може да се осмисли. Това е прекалено обширен обхват за изследване дори за професионалния историк.

При един по-задълбочен анализ се вижда, че в историческите изследвания османският период в България продължава четири века и половина плюс половин век, като диспропорцията в обема на научните разработки за тези два подпериода е очевидна. Информацията за XVII век например е толкова оскъдна, че ни навежда на въпроса, дали изобщо в България е имало такъв. За сметка на това годините 1824–1878 са обект на задълбочени и многобройни изследвания. Причината за това е, че периодът на Възраждането, който хронологически принадлежи към османския, не се вписва в мъглявата и размита представа за „османската трагедия“. Това е исторически период, чиято динамика е добре известна, а същността му е подробно документирана. Възраждането е част от историята и, което е по-важно, част от националната история. Нещо повече – това е основополагащ период, през който се създава и формира българската национална идеология.

За мен Българското възраждане започва към второто десетилетие на XIX век (ако непременно е нужна дата, можем да приемем за негово начало появата на Рибния буквар през 1824 година), а не през 1762 г., както е прието в историографията. Защо не приемам за начало на Възраждането написването на широко нашумялата напоследък „История славянобългарска“ на Паисий? Разбира се, то има своите предшественици, но за него не може да се говори в годините на „кърджалийското време“. Ролята на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански е значима, но те си остават изолирани случаи. Съсредоточавайки се върху тях, българските историци оставят на заден план период от възлово значение за българската история. Дискусиите от 70-те години за наличието на „ранно Възраждане“ са интересни, но почиват на погрешни предпоставки, произтичащи от механично привнасяне на марксистката теория: наличието на български търговци (оттук и буржоазия) през XVIII век не води автоматично до наличието на национална идеология.

Периодът 1393–1824 г., тази „terra incognita”, не подлежи на национално историческо тълкуване. По време на този дълъг период от време българското население няма собствена история. То споделя общата съдба на останалите християни в Османската империя. Единствено една общобалканска история (на Румелия) може да ни даде вярна представа за историческата действителност в империята през тези четири века и половина. Да се говори за „чуждо иго“ е опит за дистанциране на национална история, която отказва да приеме спецификата на съществуване и управление в една империя. Този подход е напълно анахроничен и пренася късни политически категории в общество, което функционира по съвсем друг механизъм. В една империя не съществува понятието „чужд“, а само „различен“.

Темата за „петте трагични века“ не е монопол единствено на българската историография. Тя присъства и в историческите изследвания на сърби, гърци, румънци, албанци и т. н., но все пак с твърде многозначителни нюанси на ударението, което се поставя. Моето лично виждане е, че именно в българската историография трагедията е предадена в най-черни краски. Общото мнение в България е, че именно тук условията за живот са били най-тежки, защото българските земи са се намирали в сърцето на империята, в непосредствена близост до столицата. Този аргумент е твърде странен за мен. Чуждите пътешественици подчертават, че българските земи, отдалечени от бойните полета, достигат сравнително добро ниво на живот. Трагичната съдба на пограничните зони е спестена на българските земи. Не може да става и дума за сравнение с непрекъснато подложените на военни действия европейски крайгранични области на империята, като например Босна. Българските земи не изпитват разрухата от дългите австро-турски войни, няма масови преселения, както при сърбите от 90-те години на XVII век, нито редуване на латинска и османска власт, като в Пелопонес в началото на XVIII век и в Белградския пашалък (1718–1739), нито познават фанариотския гнет във Влашко и Молдова. Тези злини ги подминават през XVII и XVIII век и оттук впечатлението за относителното спокойствие, което е разрушено от „кърджалийското време“.

Българската историческа мисъл незаслужено подминава като обект за изследване „кърджалийското време“, или аянските размирици. А това е един важен исторически период (от 1779 до 1813 г., според периодизацията на Вера Мутафчиева), който съвпада с преломен момент от първостепенно значение в западноевропейската история. Съществуват цели библиотеки с книги за Френската революция и войните на Наполеон в Европа, докато изследванията за същите години в България са десетина. А тогава се развива остра, продължителна криза, съвсем несинхронна със събитията в Западна Европа.

Именно „кърджалийското време“ – слабо проучен и малко познат период, представлява за мен тази българска специфика, която отделя историята на страната от останалите балкански държави, включени в Османската империя. В съседна Сърбия, където събитията в случая са най-близки до българските, те се възприемат не като част от едно смутно време, а са представени епично от сръбската историография като въстанието, положило началото на модернизацията на страната. За българите това е период на продължителна, остра криза, която се пада в късен хронологически период.

Необходимо е да се направи разграничение между „обикновеното, всекидневно“ насилие и това, проявяващо се в екстремни ситуации. Всекидневното насилие присъства навсякъде в Османската империя. То може да бъде степенувано – от обиди и унижения през побой, грабежи до отвличане на девойки и убийства. Християните са основните жертви, но изключение не правят и бедните мюсюлмански селяни, циганите и др. От XV до XVIII век това насилие не се различава особено от прилаганото из цяла Европа върху селячеството и градската беднота. През XIX век то вече изглежда архаично и неоправдано явление в Османската империя (но също и в Русия).

Екстремното насилие се проявява само в определени кризисни моменти чрез кланета, опожаряване на села, грабежи, поробване. То съпътства по принцип войните и въстанията. Проявите на екстремно насилие в Османската империя не се различават по своята същност от поредицата жестокости, с които е наситена европейската история – в миналото и днес.

Затова пък „кърджалийското време“ с неговите тридесет години на непрекъснато екстремно насилие представлява историческа реалност, на която е трудно да се намери еквивалент. Трябва да се върнем към Тридесетгодишната война в Европа (1618–1648), за да намерим подобни дълги и опустошителни смутове. Или да търсим извън Европа подобни аналогии в междуособиците в Китай през 1916–1928 г., или може би при конфликта в днешен Афганистан.

Историята ни дава множество примери за това, как човечеството успява да преживее войни, траещи една, три, пет или дори десет години. Затова пък примерите за продължилите дълго остри кризи са много редки. Трудно можем да си представим какво означават цели тридесет години на безредици, беззаконие, глад и несигурност, на непрекъснато насилие. Цяло поколение израства и се формира в контекста на постоянни размирици. Насилието вече не е кратък епизод от живота, а става градивен елемент на мирозрението.

За „кърджалийско поколение“ приемаме хората, родени приблизително между 1770 и 1790 г., чието съзряване и първите зрели години са по време на аянските бунтове. Концепцията за поколение трябва да се използва внимателно от историка, защото само хронологичният принцип не е достатъчен, за да бъде дефинирано това понятие. Необходим е опит от преживяването на общата драма за обособяването на едно отделно поколение.

В българската историография не се говори за „кърджалийско поколение“. То не е идентифицирано като такова, защото не е оставило свидетелства. С изключение на спомените на Софроний Врачански и някои откъслечни бележки, липсват други спомени на съвременници. По-късно, след края на смутовете, неговите представители не обръщат поглед назад, защото не искат да разравят миналото. Сякаш цари всеобща амнезия. „Кърджалийското поколение“ е поколение, лишено от памет.

Изглежда, че за съвременника практически не е възможно да направи смислен разбор на толкова продължителен драматичен период. По същия начин днес участниците в гражданската война в Босна не могат да определят дали дадено събитие е станало през 1992 или 1994 година. В такъв момент липсват отправни точки. Затова не трябва да се учудваме, че достигналите до нас свидетелства за кърджалийското време са противоречиви и неточни.

„Кърджалийското поколение“ заема особено място в хронологията на Възраждането. Дейците на църковно-националното движение от 1820–1840 г. са деца или внуци на неговите представители. Техният романтичен и често наивен ентусиазъм непрекъснато е спъван от старото, скептично настроено и подозрително поколение. Чорбаджиите от 40-те години нямат доверие в Танзимата. Те не вярват, че Османската империя може да се реформира. Възгледите им за общественото развитие са непоправимо деформирани от трагичния опит на младостта им.

Те предават своето крайно отрицателно виждане за Османската империя на младите национални идеолози. Изграждането на едно национално историческо виждане е в основата на Възраждането. Всъщност липсата на писмени извори е определяща (откъдето и митът за изгорените книги). Поколението на идеолозите се обръща към своите родители, т. е. към амнестичното „кърджалийско поколение”. Картината, която се оформя от фрагментарните им и объркани спомени, е на хаос, насилие и беззаконие, и то в неограничен период от време.

И така попадаме в сърцевината на мита, че „пет века са ни клали“. Този мит е широко разпространен сред българското население и се поднася на всеки чужденец от добронамерени и искрени хора, които се мъчат да му обяснят спецификата на българската национална психика. Научната литература обаче го отхвърля като лишен от научна обосновка. Но като всеки мит и този съдържа в себе си и скрита истина.

Смятам, че изразът „пет века са ни клали“ всъщност съдържа следната идея: „Докъдето стига паметта ни, става дума само за кланета.“ По този начин формулирана, мисълта е научно защитена. От една страна, колективната памет се фокусира върху периодите на „екстремно“ насилие, а, от друга, „кърджалийското време“ спуска дебела и плътна завеса, през която по-далечното минало не може да проникне.

Възрожденските българи са разполагали само с елементарни научни познания, за да оценят османското минало (най-доброто е историята на Хамер, която рядко се използва). Като част от империята, за тях е невъзможно да излязат от рамките й, за да погледнат обективно към миналото и да направят критичен анализ на нещо толкова монолитно и неоспоримо за тях. Предците им от „кърджалийското поколение“ са им оставили само разкази за ужаси и мизерия. А това служи на тяхната революционна и романтична идеология, която представя нещата само в черно и бяло.

Сто и двадесет години след Освобождението на България с учудване констатираме, че „кърджалийското време” продължава да играе същата роля на черна и непроницаема завеса, която закрива историческия хоризонт и хвърля трагическа сянка върху цели пет века, т. е. върху половин хилядолетие.

И като исторически парадокс в последната фаза на османския режим в България, през 1876–1878 г., отново има кланета, сякаш за да потвърдят идеята за непрекъснатата верига от зулуми. Тези кланета, и по специално Баташкото, заемат централно място в българското национално историческо виждане. Без тях голяма част от аргументацията за Освобождението става безпочвена и губи от убедителността си (и това както в българските писмени свидетелства – Захари Стоянов, Иван Вазов, така и при външните наблюдатели – Гладстон, Юго). От „петте века на непрекъснати кланета“ са документирани точно само тези от 1876–1878 г., но това е достатъчно, за да се оправдае общата картина, която историческото съзнание рисува.

* * *

Вече по-добре разбираме в какво се състои същността на историческата болка на българите, за която говорихме в началото. През периода 1779–1813 г. българското население изпитва в много по-голяма степен от останалите народи, населяващи Османската империя, продължителни и жестоки насилия. На един народ е необходимо много време, за да се излекува от тези исторически травми (както Германия през XVII век, Китай през XX век) Националното съзнание, което изгражда възрожденското поколение, разпростира страданията от „кърджалийското време“ върху цялото османско владичество, т. е. върху пет века. Това преувеличаване е обосновано от революционната борба; тя позволява по-късно да се оправдае освобождението на страната от чужда държава. Берлинският договор и „националните катастрофи” са други тежки травми, които още повече усложняват разбирането на българите за тяхната колективна съдба. Но от 1878 г. до днес това представяне на османския период в българската история не е било поставяно под съмнение: все още в манталитета на българина основно значение има представата, нарисувана през Възраждането.

С риск да изглеждам като човек, даващ смешни и претенциозни съвети, бих искал да предложа една „историческа психотерапия”. Петвековната болка е наистина непоносима. Нека да я намалим на тридесетгодишна, което пак е много в колективната съдба. Но тази тридесетгодишна мъка трябва да се опише подробно, да се анализира, да се коментира. Тя трябва да бъде извадена от общото трагично, смътно усещане за необхватния период от пет века, за да стане исторически материал, върху който може да се работи градивно.

„Кърджалийското време“ е специфичен период от българската история. Ужасна специфика, която се губи, ако се разтвори в останалите пет века. Кърджалиите не само са плячкосвали и опожарявали, изнасилвали и клали, те също така са изолирали българските земи от кардиналните промени, които стават по същото време в Европа. Отзвукът от Френската революция достига до Балканите – в Сърбия, в Гърция, във Влашко и Молдова, но като че ли напълно подминава България.

Бих направил една смела хипотеза: не в 1393 г. е причината българите да се смятат изоставени от Западна Европа, да се представят като сираци, лишени от западната духовна авантюра. Не толкова от Ренесанса, Бароковата епоха или Века на Просвещението лишава българите Османската империя, а от участието в големия европейски трус от 1789–1815 г., с който започва Новото време. Отговорни за това са не „абстрактните“ турци, а румелийските аяни и тяхната наемна милиция в една изключителна социално-политическа обстановка.

Следователно е необходимо да се разсее мъглата, която покрива „кърджалийското време“. Всъщност става въпрос за близък до нас исторически период, за който съществуват исторически извори. Освен османските документи, главно използвани от Вера Мутафчиева, чиято роля на пионер в тази област трябва да отбележим, съществуват и западни, а също и сръбски и румънски извори, които все още не са привлекли вниманието на българските изследователи. Необяснимо е как например личност от европейска величина като Осман Пазвантоглу все още не е бил обект на научно документирана биография.

Историята на „кърджалийското време“ не може да бъде разглеждана само като част от българската национална история. Ако в краен случай можем да говорим за история на Възраждането, обхващаща само българската общност, повече или по-малко абстрахирала се от османския контекст, този подход не е приложим за един по-ранен период. Историята на „кърджалийското време“ изисква българското население в Османската империя да бъде разглеждано като неразделна част от имперската общност. Размириците на аяните засягат цялото румелийско население, без разлика на език или религия. Това е колективен трус и историкът, който иска да го изследва, трябва да го направи в наднационален план.

Точното, детайлно и нюансирано изследване на „кърджалийското време“ ще позволи позитивната преоценка на българската история. Историческото познание за най-черния период от османското владичество ще позволи да се уравновеси картината за по-ранните векове. Целта е не „да се реабилитира“ Османската империя, а да се получи по-нюансирано виждане, което ще разграничи периодите на подем и благосъстояние от тези на упадък и кризи. Вътрешната периодизация на Османската империя още е обект на спорове между специалистите. По-доброто познаване на „кърджалийското време“ ще ни позволи да видим възрожденските автори в реалната историческа светлина, отговаряща по-вярно на действителността от тяхната епоха. Това ще позволи да се даде нова оценка на влиянието на този период на екстремно насилие върху изграждането на българското национално историческо виждане. По този начин може да се покаже реторичният, а не документален характер на някои известни текстове от българската литература. Много от тези текстове досега са разглеждани безкритично и издигани на пиедестал от литературоведите. Всъщност възрожденските автори описват не съвременната им действителност, а стилизирано, абстрактно във времето „турско иго“.

Изучаването на „кърджалийското време“ трябва да позволи на съвременните изследователи да изградят вярна историческа представа, съответстваща на края на XX век, а не на романтизма през Възраждането.

Париж, декември 1996 г.

Превод: Георги Пеев

http://www.librev.com

Защо трябва да се научим да се гордеем и с османското си минало?

Защо трябва да се научим да се гордеем и с османското си минало?   

 03 Декември 2012    Златко Енев

Now shalt thou feel the force of Turkish arms,
 Which lately made all Europe quake for fear.

 ChristopherMarlowe, TamburlainetheGreat, PartI

Ще ми се да започна този вероятно нелесен за продаване текст с две истории. Поучителни, надявам се. Едната идва от миналото, а другата – от бъдещето. Първата със сигурност е истинска (разказа ми я един познат, това е част от семейната му история), а другата, надявам се, със сигурност ще бъде истинска. Някой ден…

И така, пра-пра-бабата на този мой познат, Маруша от Дупница, била нападната от двама турци, в късна и зла доба, ясно е за какво. Жената била наскоро овдовяла, мръсниците изглежда са си мислели, че ще попаднат на лесна плячка…

Но не им излязъл късмета. Маруша ги претрепала, и двамата, с кремъклийката, останала от мъжа й, а после, сигурно смятайки, че вече няма какво да губи, простряла труповете им на дувара – да гледат всички и да помнят.

За да не гъделичкам любопитството ви, ще кажа веднага, че Маруша не само оцеляла, ами и била покрита с чест и слава – и то защото местният кадия застанал на нейна страна. Но тук ми се ще всички да направим кратка пауза и да се замислим. Значи, нека си представим какво се случва в малкото градче, рано сутринта. Хората излизат, виждат кървавата гледка, някои хукват, други стоят като заковани, трети може би седят и чакат да видят какъв точно сеир ще се получи. Не ще и дума, по някое време сигурно се е появила хайка от отмъстители (не знам как точно са се развивали нещата, просто се опитвам да си представя някаква достоверна картина). Значи, приближават се юнаците към къщата, въоръжени до зъби, готови да режат престъпницата парче по парче… Но тук пред вратата ги чака изненада – там вече се е настанил старият кадия, може би с охрана, а може и без – и ги гледа преспокойно, може би подръпва от лулата си, може би не казва нито дума, изчаква те да направят първата крачка. Настъпва мъчителна пауза, после някой от юнаците, по-ербап така, се осмелява да попита защо уважаемият кадия се е настанил точно пред тази къща, точно в тази утрин. Да не би той да смята, че гяурката…

И тук, така си представям картината, старецът на свой ред пита юнаците защо пък те са дошли в ранна доба в българската махала, на което те естествено отговарят, че тук има кръвна глоба да се плаща, ей ги там двете окървавени тела на дувара… При което старецът ги прекъсва и пита, а защо ли, аджеба, са убити двамата? Юнаците мълчат, начумерени, тук май някой на будали се опитва да ги прави, но няма как – кадия е това, не е шега работа, зад него стои Законът… И тук, по липса на отговор, той ги пита отново дали знаят какво повелява Законът за мъж, който посегне да насили жена. Те пак мълчат, а кадията продължава: смърт повелява законът, всички го знаят, няма нужда човек да е кадия за такова нещо. Е тогава, пита ги той пак, за какво сте дошли тука? Жената-гяурка сама е извършила повелята на закона, няма какво да се умува повече тука, а сега хайде всички обратно вкъщи, та да не стане работата истински дебела…

Сега, кой как ще си я тълкува тази история си е негова работа. За един в съзнанието може да остане само фактът, че „ония са ни клали и насилвали“ а друг някой може да се позамисли повечко и да си каже „а стига бе, тия да не би да са зачитали Закона в империята?“ При което ви оставям така да си мислите, и се придвижвам към втората си история, защото времето напредва, пък и чак толкова дълга не ща да си правя приказката – знам колко ви е кът времето на всички.

А втората ми история, тя си е чисто измислена, но, както вече казах, аз живея с живата вяра, че някой ден такива истории ще си бъдат най-чиста истина. Та така. Събрали са се в тази история три дечица, може би малко след училище – едно българче, едно турче и едно ромче, и си приказват така, преди да се впуснат в игра (децата от бъдещето, то се знае, не се делят по цвят и произход, но това вече си го знаехте, нали така?)… Та, пита българчето турчето: „Абе, Хасане, ти с какво се гордееш най-много от българската история?“ А Хасан му отговаря, „Не ми се бъзикай така, с Левски се гордея най-много, и аз като тебе, защото Левски се е борил за свобода и правдини за всинца ни, а не само за българите“. След което се усмихва и пита на свой ред, „Ами ти бе, Иване, ти пък с какво се гордееш най-много от българската история? След Левски де, искам да кажа?“ А Иван му отговаря, „Със закона се гордея, Хасане, със закона на империята, който не е правел разлика между българи и турци, ами е съдел за всички по право, няма наши, няма ваши, има само право и криво, и това е. Е, и със султан Сюлейман Законодателя също се гордея, щото той ги е създал и въвел тия закони, ама това вече е сложна работа, щото нали знаеш, ония времена са били много кървави и едната ръка е раздавала закони, а другата – смърт и кървища. Но така е било тогава по цял свят, това всички го знаем“. При което и двамата се обръщат към ромчето и го питат, тоя път заедно, „Ами ти бе, Алико, ти пък с какво се гордееш най-много в българската история?“. А пък Алико се усмихва хитро и им отговаря така, „Аз, момчета, най-много се гордея с моето си семейство – чак до десето коляно назад, щото въпреки вашите герои и султани нашите хора все са успявали да оцелеят, преследвани от всички, но непокорни и свободни като птици. Ей с това аз най-много се гордея“.

След което тримцата се прегръщат и отиват да ритат топка – в ЕДИН И СЪЩИ отбор, забележете. И играят срещу деца, които също биха били в техния отбор, ако правилата на играта го разрешаваха. Но поне в спорта е така – не може всички заедно, трябва да сме разделени на две противникови групи, за да има стръв за победа, да има борба, да има битка. Но САМО в спорта. Защото, то се знае, свърши ли се играта и спорта, всички отново сме в един и същи отбор, всички теглим едно и също въже, всички дишаме и се борим за една и съща кауза. България, демократичната. България, домът на всички, а не само на етническите българи. България от бъдещето.

Звучи прекалено хубаво, за да е истина, нали? Но защо, защо нещо толкова просто и естествено като дружбата между здрави и прави деца или възрастни хора, не може да бъде реалност в днешна България? Защо всеки е настръхнал срещу всеки, защо всеки те пита не колко знаеш и можеш, ами от какъв сой си, каква е КРЪВТА ти? Защо?

И тук вече идва време да стана напълно сериозен и да ви изложа собствената си обяснителна концепция за това състояние на нещата, за тази тотална какофония, която в никакъв случай не е неизбежна и задължителна, както, надявам се, ще се съгласите с мен след като изложа аргументите си, ами е резултат от точно определени исторически обстоятелства, които за съжаление не са мръднали и с милиметър напред през последните сто и петдесет години, не и що се отнася до отношенията между отделните големи етноси в България. А това пък означава – в тукашния живот изобщо. Защото отношенията между етносите, тук и навсякъде другаде по Балканите, са решаващият пункт в обществения живот на всяко тукашно мъничко гнездо на оси, наречено „независима и свободна нация“. Но нека оставим настрана историите на съседите си и да се занимаем малко по-подробно с нашата си собствена. И така, нека да видим какво точно означават думите

Български национален проект,

с които лично аз се опитвам да си обяснявам цялото основно течение на историческото ни развитие от последните сто и петдесет години (професионалистите сред читателите безспорно ще ми се смеят, но аз ще си продължавам, няма как другояче, след като вече съм се хванал на хорото).

„Османската история“, твърди известната американска българистка Мери Нюбъргър, „както и историите на всички мъртви империи, често бива четена като посмъртна реч за някакъв злощастен, осъден от съдбата динозавър. Много често последното причастие на империята е заменено от доклад за аутопсията й, от едно изреждане на причините за смъртта, вместо припомняне на дългия й живот. Смъртта, в края на краищата, е нещо по-значимо от живота, за изпълнителите на завещанието или за онези, които биха желали да имат статуса на победители на историческото бойно поле. Имайки това пред вид, османската история най-често се тълкува като назадничава от онези, които се опитват да живеят с поглед напред. И разбира се, винаги е ставало дума само за края на османския период, за късния осемнадесети и ранния деветнадесети век, когато новопоявилите се български гласове са започвали да реконструират мястото си в османската история“.[1]

Нека се опитаме да разберем какво точно означава това. Още от ден първи на българската национална история, тоест от първото произведение, с което тя започва[2], История славяноболгарская на Паисий, ние сме определяли себе си винаги и само във връзка с – или по-точно в отрицание на – онова, което не сме желаели да бъдем. Паисий, за да бъдем обективни, започва с гърците и сърбите, но идещите след него съсредоточават цялото си внимание върху основния негативен образ в съзнанието на всеки българин, живеещ с разбиране за собствената си, различна от всички други, националност – образът на „прогнилата империя“, който в популярното съзнание много бързо бива заместен от образа на Турция и Турчина. За нас открай време е било много по-лесно да кажем кои не сме, вместо да се напъваме и да си измисляме изсмукани от пръстите неща, които биха показали някому кои всъщност сме. Пък и кой ли има нужда от това? България и българите – в един инстинктивен опит за себеразграничаване от „губещите“ в световната геополитика на деветнадесети век – винаги са желали да виждат в себе си „не-ориенталци“, дори „не-балканци“. Ориентът, открай време стигматизиран и „идеологически укротяван“ от колонизиращия европейски Запад от осемнадесети и деветнадесети век, винаги е бил постулиран като отрицанието, като „другото“ на Запада.[3] И естествено, първата реакция на всички ни, открай време, винаги е била, „НЕ! Ние не сме това!“ А какво точно сме? На това вече следва логичният български отговор, „Е, все аз, все аз, нека сега и другите да кажат нещо…“

Българският национален проект, който в моето разбиране не е нищо друго освен събирателен образ, а може би и метафора, за дълбинната мотивация и целеполагане, които стоят под цялата структура на сегашното ни национално съзнание, и който в хода на този текст ще използвам като синоним на много по-разпространения и познат на всички ни израз „национален идеал“, има в основата си именно това: отрицанието на другия, на чуждия. Пътят към търсенето на ценностна система и посока, в която младата тогава (а и до днес не пораснала) нация, се е опитвала да види възможностите за собственото си израстване, за присъединяването си към кръга на „почитаните и напредничавите“, винаги е преминавал най-първо през отрицанието на огромна част от собственото й минало, на която всеки от нас е програмиран от най-ранно детство да гледа като на черната дупка в българската история. „Робството“ е онзи гигантски камък, който виси над главата на всеки от нас, досущ като у Достоевски, то е онази „клевета“, на която поетът ни е завещал „да строшим зъба“, то е нещото, което при всички случаи, при всякакви обстоятелства, не на живот, а на смърт, ние сме длъжни да изличим от историята и съзнанията си, да отречем, да отхвърлим по магически начин и да превърнем в нула, нищо. А това разбира се означава, че заедно с него трябва да бъдат премахнати и всички символи, всички асоциации, всички елементи от живота, бита и обкръжението ни, които по някакъв начин ни напомнят за неговото съществуване. За да бъдем европейци – или поне за да можем да си позволим да бленуваме за нещо такова – ние винаги сме се чувствали абсолютно задължени да отхвърляме всичко ориенталско, всичко османско, всичко турско, в себе си и около себе си. Няма значение, че всеки от нас, който е прекарвал някаква по-значителна част от живота си сред турци, има прекрасно усещане за дружелюбието, добротата и дисциплинираността на тези толкова почтени, толкова свестни хора. „Какво тук значи някаква си личност?“ далеч не е просто някаква красива фраза, изречена от един смел човек малко преди смъртта. По един магически начин, както често се случва с гениалните поети, той е успял да улови в едно-единствено изречение може би най-дълбинната умонагласа на всеки един от нас, българите: конкретният човек, конкретните неща в живота, всъщност нямат ни най-дребно значение, щом само се стигне до идеала, до битката за осъществяване на изконната цел на всинца ни. Там, на нивото на идеала, на идеологическата свръхзадача, била тя комунистическа или чисто национална, единственото нещо, което има значение, е идеята. Този тук турчин може и да е свестен – но турското у нас е по дефиниция осъдено завинаги като изостанало и назадничаво, то е част от черната дупка, а следователно трябва да бъде изчиствано с всички сили и средства.

Именно това е основната характеристика на българския национален проект, на националния ни идеал. По същността си това е модернизационен проект, целящ да изтръгне (sic!) страната и жителите й от състоянието на ориентализъм, в което, то се знае, ги е потопила Империята, инак те винаги са си били най-чисти европейци, дори по-рано и от самите европейци. Друг е въпросът, че ориентализмът на Византия, който е идея също толкова близка до ума, колкото и ориентализма на Османската империя (в края на краищата, Византия е била достатъчно много разглеждана като същото това „друго“ на Запада, за да бъде нападната и опустошена от него; немалко учени твърдят, че завземането на Константинопол от османците е било по-малко опустошително от първото, онова на кръстоносците[4])… та, същата тази Византия, тоест още по-дълбокия ни корен, изглежда никога не е била подлагана на сериозно осмисляне от обобщаващото ни национално съзнание. Но, добре, добре, нека сега не издребняваме.

От тази основополагаща ценностна идея на българския национален идеал следват и главните му специфики, свързани с преследването на модернизационния проект: след като сме (целе)положили себе си и националността си като не-ориенталски и не-турски, ние разбира се трябва да ги доведем до логичния им завършек, „изчиствайки“ страната от всичко ориенталско и османско, турско. Това е едната му, вътрешна страна. Другата, външна страна, се изразява в това, че, разбира се, ние имаме дълбоко благородната задача (Зададена от кого? В името на какво, освен на самата себе си?), да „българизираме“ заобикалящите ни хора, групи и етноси, дори и когато тяхното собствено съзнание за самите себе си или не е „баш съвсем българско“ (македонци?), или си е направо различно от българското, ако и породено от същите или подобни, географски и исторически обстоятелства (гърци или сърби, доколкото те обитават земи, обявени от нас или някой друг за български – в Сан Стефано например, от самата Висока порта, ако и под тежестта на една току-що изгубена война, ако и в съгласие с границите на българската екзархия, но пък какво точно означават „границите на екзархията“, примерно, при условие, че сърбите от онова време нямат изобщо никаква екзархия в границите на Империята?) С други думи, външната страна на българския национален проект и идеал се изразява в неумиращата мечта по Сан Стефано и непрестанните ни опити, до края на Втората световна война, да я осъществим на каквато и да било цена.

Резултатите от всичко това са добре известни на всички ни. Преминавайки на бегом през историята, и поне засега оставяйки настрана онези разумни хора, разумни българи, които са се опитвали да се противопоставят на пиянството на национализма (Александър Стамболийски например – единственият български премиер, който не е желаел да живее в София и е предпочитал пред нея родното си село; дали е случайно това, че годините на неговото управление са едни от малкото в най-новата българска история, в които изглежда са правени някакви реални опити за третиране като равни граждани, на българските турци?)… та, на бегом през историята, ще побързам да достигна до печалната равносметка: ЧЕТИРИ! национални катастрофи – краищата на трите печални войни (само най-първата от които може да се разглежда като справедлива и освободителна, но само докато опиянението от победите не замъглява разумите на всички български военачалници и политици и ни довежда до Чаталджа, а по-късно и до трикратни откази за мирни договори с турци и гърци, които биха могли да доведат до избягването на Междусъюзническата), плюс двете Световни, и накрая печалния край на българския комунизъм, с катастрофалното противопоставяне между българи и турци, довело ни едва ли не до гражданска война, и продължаващо да разделя хората в страната и до днес.

Какво още трябва да ни се случи, за да проумеем най-после – след всичките пъти, в които сме стоварвали колективната отговорност за поредния катастрофален провал все върху раменете на отделни хора, групи или партии – че проблемът е не в лошите водачи, които си избираме, а в самата свръхзадача, която преследваме заедно с тях, отново и отново, до поредната национална катастрофа? Колко още пъти трябва да стигнем до ръба на върховно национално падение, на пълно отчаяние и загуба на вяра в собствените сили, дори на най-простичка способност „да бъдем нормални“, за да проумеем най-после тази толкова очевидна истина?

Колко още пъти?

Оставям ви засега, ако имате желание, да поразмислите малко върху този въпрос, а междувременно сам се завръщам към заглавната идея на този текст, а именно неотложната необходимост от това да преосмислим радикално отношението си към собственото си целеполагане и ценностна система. Българската идентичност, открай време полагана като не-ориенталска и не-балканска, губи чрез това рязко откъсване на корена ни от почвата, в която той по неизбежност е предназначен да расте, връзката със земята, с реалността, и по такъв начин отново и отново ни лишава от тъй решаващата в моменти на кризи и катаклизми способност за запазване на здравия разум, на простичката, земна и народна, способност за съждение. Дай на българина някакъв висок идеал – а след това се приготви да изнасяш труповете. Такава, или някаква близка до тази, изглежда равносметката от сто и петдесетте години (или двеста и нещо, ако трябва да броим от Паисий), в които всички ние живеем с този национален проект, с този идеал.

А това означава, че е крайно време да променим нещо. Нещо много дълбоко, много решаващо, за собствения ни образ, за идентичността ни. Най-после да приемем самите себе си без комплекси и страдания, ако щете. Най-после да започнем да разделяме плявата от зърното. Да открием ценното в Ориента, в Изтока, в Балканите, в себе си, а не механично да отхвърляме всичко с думите „Ой на мама френчето!“

Това, разбира се, не означава да се откажем от мечтата по Запада. Всичко, което трябва да направим, е да престанем да гледаме на нея като на толкова несъвместима, толкова изличаваща, изконната ни природа на хора от Изтока, на ориенталци. Защото Ориентът в никакъв случай не означава само и единствено липса на цивилизация. Както всички знаем отлично, до един определен водораздел в историята, в лицето на Византия, той дори се е считал за водещ в световната култура (никак не е случайно това, че киевските варяги, далеч не толкова притискани колкото нас от географските и политически обстоятелства, са избрали напълно свободно източноправославното, а не католическо християнство – кой по онова време би могъл да предполага, че историята в края на краищата ще обяви този избор за „по-малко изгоден“, поне от гледна точка на днешните реалности?) Никак не е трудно, ако само запретнем ръкави и се потрудим малко повече, с малко по-малко замъглени от мечти по Запада глави, да открием предимствата на Изтока. В края на краищата ние не сме единствените, които са изправени пред тази задача. Заедно с нас е и целият, реалният Изток, или поне неговата по-близка до Европа част…

А това означава, че, на първо място, ние се нуждаем от радикално преосмисляне на собственото си минало. От нов поглед към онези петстотин години, или поне на първите триста от тях, в които Империята не само не е била загниваща, ами напротив, е била може би най-динамичната в Европа – и за добро, и за зло. В откриване на нова гордост, ново самочувствие, ново усещане за себе си, идещо именно от осъзнаването на простичкия факт, че в историята, в съзнанията, в идентичностите на всички ни, просто няма каквато и да било черна дупка. Ние сме това, което сме, и голяма част от него се дължи на факта, че в продължение на векове сме били поданици на гигантска империя. Наш собствен избор, а не някаква наложена от съдбата неизбежност, е да се научим да гледаме на това със спокойствие, а – защо не – и с гордост? В края на краищата Османската империя, колкото и очите ни да са помътени от образа на загниващата, беззъба старица, осъдена на рапарчетосване от най-различни велики или не чак дотам велики сили, е нещо, което е просъществувало цели седемстотин години, и през по-голямата част от това време тя съвсем не е била това, което прави от нея непосилно бързото развитие на Западна Европа, в съчетание със собствената й неспособност от своя страна да предложи някаква идеологическа и икономическа база за подобно развитие. Империята е била здрав, силен и гъвкав обществен организъм в продължение на много дълго време – и само силната избирателност на родната ни историография, като следствие от пълното промиване на колективното национално съзнание от идеята за първородния грях на Империята, не ни позволява да си изградим един много по-реален, много по-достоен за уважение, неин образ. Тук ще изредя, в съвсем конспектна форма, поне няколко основания за реална гордост от принадлежността ни към тази истински мощна и до известен момент в развитието си прогресивна – именно прогресивна – обществена структура, определяла битието и живота на етноса ни в продължение на толкова много векове.

И така:

1. Във времена, в които в Западна Европа религиозната толерантност е нещо напълно недопустимо, в Османската империя цари просто невероятна за онези времена търпимост. Това е факт, добре известен у нас, но винаги някак набутван под килима.

2. Също така във времена, в които селяните в Западна Европа са повече или по-малко напълно закрепостени, напълно приковани към парчето земя, което обработват, в Империята цари една сравнително прогресивна, сравнително свободна система за обработка на земята, свързана с така наречените тимари – форма на поземлена собственост, предназначена да запази върховното господство на султана върху най-важния капитал на онова време, земята. Като следствие от това в Империята съществува и добре разработена законова система за защита на селяните от нечовешка експлоатация (основаната й форма са вакъфите, но по принцип свободата на придвижване и избор на поминък и занимание от вековете на разцвета на Империята, тоест до началото на седемнадесети – е далеч по-голяма от онази в Западна Европа. Мнозина учени дори смятат, че принципната причина за спокойствието вътре в основните граници на Империята – а това означава директно по нашите земи, които много рядко, за да не кажа почти никога, не са разтърсвани през това време от войни или въстания – е в това, че стандартите на живот са били сравнително високи)[5].

3. Законодателството на Империята, също от гледна точка на онези времена, е било сравнително напредничаво и оставящо доста голямо свободно пространство за немюсюлманските поданици, които са притежавали значителни културни и религиозни свободи, гарантирани от закона.

Това, в най-общи линии, са някои от основанията за отхвърляне на остарялата и откровено изкривена представа за Османската империя и реалностите от нейното съществуване, с които израства всяко българско дете (и която е кодирана в главата на всеки българин и българка, като по този начин напълно блокира способността им за нормално отношение към една огромна част от собствената история, а следователно и собствената идентичност).

Едва след като сме успели, поне донякъде, да изчистим съзнанията си от баласта на едно удивително остаряло, а всъщност директно ретроградно мислене, което буквално ни връзва за ръце и нозе, ние ще станем способни да търсим нови основания, нови форми, на българския проект (но този път не „национален“, а граждански), и да се заемем сериозно с най-наложителната задача на деня – обединяването на всички граждани на Републиката под действително общ, действително обединяващ всички ни, идеал. При което не е нужно да изобретяваме отново колелото. Идеалът за доброто гражданско общество е нещо, което вече е изпробвано и осъществено на много места по света. За нас самите това означава просто идеалът на функциониращата демокрация, зависеща не толкова от добрата воля и умението на управляващите, колкото от свободната, но мъдра, зряла воля на гражданите, които вече на няколко пъти в историята на тази страна са успявали, в моменти на почти неизбежни катастрофи, да се обединят и противопоставят на лудостта, за да останат в историята, веднъж като спасители на евреите и втори път – като граждани на онази балканска страна, която успя да спаси мира си сама, без помощ отвън, противно на мощните етнически импулси, които я разкъсваха в същото това време, в точно същия исторически момент.

Ще се опитам да опиша идеята с по-близки до сърцето думи. Онова, около което можем и трябва да се обединим, е заслужената гордост на хора, които познават и могат да оценят ценностите на човешкия живот, човешкото съществуване, особено в моментите, когато тези ценности се намират в непосредствена заплаха. България е единствената страна на Балканите (а може би и в Европа), която на два пъти е успявала да избегне заплахата от извършване на нечовешки престъпления (първия – все още непълно, все още наполовина, като едновременно и спасява, и унищожава, части от еврейското си малцинство; втория – когато избягва непосредствената опасност от гражданска война в началото на 90-те години). Това са сериозни, уникални основания за изграждане на напълно нова, по същество гражданска, българска митология и идеология, под мотото „Ние сме РАЗЛИЧНИТЕ хора тук, на Балканите!“. Ние сме онези, които са успявали да не се поддават на националистическите си демони, които – при всички уговорки и признания, свързани с инак доста окървавената ни история – все пак са успявали да дадат пример на всички останали (а може би и на самите себе си). Ние сме не само географският център на Балканите. Ние сме и неговият граждански център, ние сме онези, които желаят да се обединят не под идеята за изключването на „другия“, а под идеята за реални, всеобщи човешки правдини, ние сме наследниците на Апостола Васил Левски – най-модерният, най-съвременният от всички български герои, а не на хилядите националисти, които отново и отново са ни хвърляли в пламъците на един или друг убийствен конфликт. Ние сме ХОРАТА.

Всичко това може и да звучи наивно и глупаво в сегашния момент, но самият аз съм уверен, че в тази толкова простичка идея е заложен огромен потенциал. Изключително важно е да се отбележи, че тук става дума не за отричане и отхвърляне на националното чувство, а за изчистването на същото това чувство, на реалния български патриотизъм; за един нов, също толкова български, само че изчистен от омраза към другите и търсене на собствени изгоди за чужда сметка, патриотизъм. Да, именно патриотизъм. Български граждански патриотизъм. Патриотизъм, включващ всички граждани на страната, в РЕАЛНА независимост от произход, религия, пол, сексуални предпочитания и прочие. Патриотизъм за всички, а не само за избраните малцина.

Както казах, вече сме го правили, вече сме го постигали. Колкото и хилаво, колкото и младо да е гражданското общество в България, то има в историята си два гигантски примера за своя собствен героизъм – и трябва да съумее да ги превърне в реалната основа за новата вяра, новата идеология, новата митология, новия български проект. Тази страна трябва да докаже – първо на себе си, а след това и на всички останали – че е в състояние да надмогне миналото и да се превърне в онзи център на демокрацията и човешките правдини тук на Балканите, от който всички имат толкова неотложна нужда.

Няма да е лесно. Няма да е лесно да убедим дори самите себе си, камо ли пък другите. Ще има много скептици, много сеирджии, много подигравателни, а може би и враждебни, гласове и воли. Но ние трябва да го постигнем. Просто защото на всички ни е ясно, че така изгубени, така лишени от вяра в самите себе си, в ролята, в съдбата, в пътя си на това място, в този живот, ние просто не ставаме за нищо. Както е казал поетът: „ако би бегали – да мрем по-добре“.

Ние можем! Ние трябва! Ние ще!

Помнете ми думите!

(И – ах, да – опитайте са да помислите малко повече за Империята и нейната история. Което най-вероятно ще означава, че ще ви се наложи да замените голяма част от информационния си и ценностен багаж с нов. Но пък, хей, кой от нас няма нужда от малко духовно пречистване, особено когато залогът е толкова гигантски, толкова решаващ за всички ни…)

декември 2012, Берлин


[1] Neuburger, Mary. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria, London: Cornell University Press, 2004, p. 23.

[2] Под „национална“ история тук разбира се имам пред вид историята на оформянето на българската нация от края на 18-ти век насам, а не цялостната българска история.

[3] Виж по този повод класическия труд на Едуард Саид. За Саид, във всеки случай, проблемът има дълбоките си корени още в античността, а не е просто порождение на колониалната епоха.
 Said, Edward. Orientalism. London: Penguin books, 2003.

[4] Виж например Lewis, Bernard. Europe and the Turks: The Civilization of the Ottoman Empire. http://www.historytoday.com/bernard-lewis/europe-and-turks-civilization-ottoman-empire (2.12.2012)

[5] Виж по тези въпроси Adanir, Fikret. Tradition and Rural Change in Southeastern Europe during Ottoman Rule, в Chirot, Daniel (ed.). The Origins of Backwardness in Eastern Europe: Economics and Politics From the Middle Ages Until the Early Twentieth Century. University of California Press, 1991. За по-мащабен поглед върху въпросите и проблемите на икономическото развитие на Империята може да се види Inalcik, Halil and Quataert, Donald (eds.).  An Economic and Social History of the Ottoman Empire. Cambridge University Press, 1996. Разбира се, най-близкото до ума решение е да се прочете Османска социално-икономическа история на Вера Мутафчиева. Изд „Жанет 45“, 2008.

(Source: librev.com)